SONY LD543i. Така се казваше според гаранционната карта. 60”кристално съвършенство. С революционен HD тунер. LED телевизор. Технологичен хищник въоръжен с всичко необходимо, за да завладее нищо неподозиращия зрител. С лъжи.
Това скъпо създание имаше една единствена мечта. Да избухне. Не го бе грижа как ще дойде краят. Дали мистериозен дим ще го обвие в резултат на късо съединение или ще бъде от първите жертви на земетрсението? Беше му напълно апатично. Важна бе финалната цел. Да, знаеше, че мигновенно ще бъде наследен от нова фабрика за лъжи, но предпочиатеш гузната съвест да го напусне възможно най-скоро. Все още таеше надежда, че може да се класира за рая на машините.
Беше хронично болен и нямаше лек,облекчаващ агонията. Искаше грозна кафява бразда да мине през цифровата му повърхност. Надяваше се високоговорителите да избълват река от цинизми. Само ако можеше да повърне. Щеше да залее целия хол с цялото зловоние, на което без способен. Трябваше да ги отврати. Не бива да го гледат повече с тези хипнотизирани очи, отворени за псевдоистини. Налагаше се да бъде грозен и отблъскващ.
Робството е изчезнало завинаги. Това бе една от измамите, които многократно бе изричал. Ако не слуга без права, какво бе той? Мисълта да показва празнословен министър-председател, жадни за известност бездушни лица, кървави улици и осакатени деца; да изрича лъжливи обещания и пошли чалга текостове. Не бе ли той роб на създателите си. Телевизорите нямат глас. Поне не свой.
Знанието, че е създаден, за да убива мозъчни клетки, да гали нежно човешките мозъци, докато станат по-гладки от ледена пързалка, го съсипваше. Това бе единственото му предназначение. Как се живее така?
С всяка изминала секунда частите се изхабяваха, ставаха по-чувствителни. Сякаш усещаха еднопосочния път, по който са поели. Той вървеше решително по него и очакваше с трепет технологичната си смърт.
Нямаше търпение китайската самота от ново поколение да се озове на сметището!
0 коментара:
Публикуване на коментар