А знаете ли какво да имаш музика в телефона си, много мелодии, разнообразни; бързи и бавни; български, английски, френски и японски; комерсиални и известни единствено на моята свтла милост... и тази изкуствена джаджа създадена от homo sapience да не иска да проведе живителните сили на музиката по слушалките до моето живо (за сега) тяло.
Кошмарно е.
Наложи ми се да вървя по софийските улици без част от себе си. Не беше същото. Хората бяха по-нацупени, улиците - по-мръсни, светът - по-изтъркан.
Слушалките си работеха, телефонът ми също ,но се чуваше само инструментал. Диви китари, механични трактувания, пиано в далечината. Но това, което прави една песен жива липсваше - мъртвите инструменти са нищо без живия човешки вокал. Това, което се наложи да изтърпя толкова време беше само част от цялото.
До днес!
Днес тичах към отдалечаващия се тролейбус. Джобът ми бе отворен. LG KP500 се чувстваше добре там. Беше му топло и уютно. Като в инкубатор. Въпреки че това синтетично яйце така и не искаше да се излюпи като феникс от пепелта, и да запее отново.
Но в бързината То падна. Сблъсъкът му със студените плочки ме накара да спра.
Дали е още живо?
Не беше. За може би 3 минути. Правих, каквото ми бе по силите. Разтривах енергично батерията му, дишах в дисплея му, интубирах го.
И чудото стана.
Телефонът отново бе жив. Реших да му дам почивка и да го заредя. В топлата квартира. Сигурно се чувстваше като VIP пациент и това да де резултат...
...час по-късно.
В метрото LG издаде крясък от песента. Той искаше да сложа слушалките си докато гледам замислените лица и да му бъда отново най-добър приятел. И желанието се превърна в реалност.
Не е ли чудо? Въпреки че гравитацията ми го отне така брутално, няколко човешки стъпала бяха на сантиметри от феникса-зародиш... Явно е било писано.
Чрез живия си телефон аз станах по-жив сравнение с тази сутрин.
Животът е чудесен!
